Боже, колко късо беше лятото!

Пада от небето вик на ято -

а пък мене ми се ходи боса,

пъстри рокли още ми се носят,

още имам път непропътуван,

още ми се люби и целува...

Ще си сложа дреха тъмна, есенна,

ще ме поребри слана невесела.

Но във мен ако надникне някой,

ще намери пак слънца и макове,

пеещи води, поляни тайни

със безсмъртниче обрасли,

със омайниче...

Пада, като сняг, прощален вик на ято.

Ала в мене още тлее лятото!