Павел Целкоски
По „Безсмъртие” от Станка Пенчева, туш, хартия, 70 х 50

Pavel-Celkovski.jpg
Боже, колко късо беше лятото!
Пада от небето вик на ято -
а пък мене ми се ходи боса,
пъстри рокли още ми се носят,
още имам път непропътуван,
още ми се люби и целува...
Ще си сложа дреха тъмна, есенна,
ще ме поребри слана невесела.
Но във мен ако надникне някой,
ще намери пак слънца и макове,
пеещи води, поляни тайни
със безсмъртниче обрасли,
със омайниче...
Пада, като сняг, прощален вик на ято.
Ала в мене още тлее лятото!